Домашното насилие над мъже: Глас за тези, които мълчат

И той има право да не бъде нараняван.

Когато чуем израза „домашно насилие“, в ума ни почти винаги изниква една и съща картина – мълчалива жена с празно-тъжен поглед или дете, което не смее да говори, а тихо плаче. Тъмна стая, удари, викове… Свикнали сме да оприличаваме като потенциални жертви на домашното насилие само жени и деца. И тази асоциация не е случайна – тя отразява реална част от жестоката истина.

Но има и друга част, която често остава в сянка. Мълчалива. Отричана. Понякога повод за присмех. Мъжете жертва.

Тази статия не цели да омаловажи болката на жените. Тя не пренаписва познатия нараняващ сценарий, а просто го дописва – с гласовете, които рядко се чуват. С гласовете на мъже, които също страдат. Тихо. Самотно. Със страх от това да се заявят и да бъдат защитени.

Невидимата болка.

Мъжете, които преживяват домашно насилие, рядко говорят за това. Има твърде много бариери пред тяхното признание – културни, емоционални, социални. Срамът е първият, който ги спира. Срам, че не са достатъчно силни, че са допуснали подобно нещо да им се случи. Срам, че ако си позволят да изрекат болката си на глас, признават своя провал в това да бъдат опора, да търпят, да не се оплакват и да приемат мъжки нещата.

Ако една жена каже, че е била ударена, реакцията обикновено е загриженост. Ако един мъж каже същото, твърде често чува думи от рода на: „Ама ти сериозно ли? Нали си по-силен?“ или „Какво си направил, за да я предизвикаш?“. И още по-страшно: „Понеже си я разстроил, тя така показва колко те обича.“ В последното не малко от тези мъже вярват – че допускайки следи от удари и нокти по тялото си, изкупват вината си, че партньорката се е почувствала зле от нещо случило се помежду им.

Статистиката, която рядко виждаме:

Цифрите показват, че домашното насилие над мъже не е изолирано явление.

САЩ (CDC, 2022):
▪ 1 от 10 мъже е преживял физическо насилие от партньорка.
▪ 1 от 7 – психологически тормоз.

Великобритания:
▪ 31% от всички случаи на домашно насилие са срещу мъже.
▪ Само 4% търсят помощ.

Австралия (AIHW, 2021):
▪ 1 от 16 мъже съобщава за дългосрочно насилие от партньорка.

В България ли?

В България липсват точни данни. Горещите линии и НПО организациите отбелязват, че между 15 и 20% от обажданията идват от мъже. Но те често говорят със завоалиран език и използват изрази като „имаме трудности“, „понякога се караме“, „тя избухвания“. Истинските думи – страх, унижение, контрол – остават неизречени.

А насилието не пита за пол. То се случва там, където един човек упражнява контрол над друг чрез страх, вина или болка.

Как изглежда насилието, когато е насочено към мъж?

Понякога това са физически следи – одрасквания по кожата, шамари, бутане и блъскане, захвърлени предмети. Но често насилието се случва и невидимо с думи и обиди, с рушене на самочувствието, в създаване на усещане, че мъжът нищо не струва, със заплахите, в манипулациите и открит шантаж.

И да, изрази като:
– „Никой друг няма да те търпи.“
– „Без мен си никой.“
– „Ще кажа, че ме би.“
– „Няма да видиш децата повече.“
са точно признаци на насилие.

Мъжете, попаднали в подобни взаимоотношения, често са подложени на дълбока изолация – забрани за срещи с приятели, икономически контрол, манипулации чрез общи деца или репутация. И колкото повече търпят, толкова по-малко вярват, че има смисъл да се борят с това.

Поглед от първо лице:

Тя ме удряше, викаше, в един момент спеше с нож до възглавницата. Но никога не споделих с никого. Мислех, че трябва да го понеса като мъж. Сега го правя, защото виждам, че „промяна няма да има.
– мъж, 37 г.

„Крещеше, обиждаше, хвърляше предмети. Веднъж ме бутна по стълбите. Беше като по филмите. Когато споделих с приятел, той ми се изсмя.
– мъж, 44 г.

Тези истории не са изключение. Те са просто част от малкото разказни. А голяма част никога не стигат гласност.

Какво казва законът – и защо не е достатъчно:

Законът за защита от домашно насилие в България не прави разлика между мъже и жени. Всеки човек, преживял физическо, психическо, сексуално, емоционално или икономическо насилие в рамките на близки отношения, има право на закрила. Може да подаде молба в съда, да заведе иск за нанасяне на телесна повреда и да получи обезщетение за това, да поиска ограничителна заповед и защита – дори без съгласието на насилника.

И въпреки това… мъжете почти не използват тази възможност. Не защото я няма, а защото културната тишина около мъжкото страдание е по-силна от правните текстове. Понякога и самите институции са неподготвени да реагират адекватно, когато пред тях стои мъж, който казва: „Имам нужда от помощ.“

Какво трябва да се промени:

Преди всичко – общественото съзнание. Трябва да започнем да говорим за мъжете като за възможни жертви, а не само като за потенциални извършители. Да разширим разбирането си за силата – не като търпение на насилие, а като способност да се защитиш.

Необходими са целенасочени кампании, които ясно заявяват, че насилието няма пол. Трябва да има горещи линии и кризисни центрове, които проактивно да работят с мъже. Органиите – полицията, съда, социалните услуги – трябва да бъдат обучени да чуват, без да съдят, когато жертвата е от мъжки пол.

И най-вече – самите мъже трябва да знаят, че имат право да не търпят. Да не обясняват. Да напускат, когато са наранявани. Това не ги прави слаби. Прави ги живи. И достойни.

Не слаб е онзи, който се защитава. Слаб е онзи, който наранява.

Да търпиш не е геройство. Да страдаш мълчаливо не е мъжество. Истинската сила не е в това да понесеш удара. А в това да кажеш: „Стига!“

Домашното насилие няма лице. Няма пол. Няма извинение. Под каквато и да е форма. И Той, както и Тя, има право да не бъде нараняван.

Мария Севева
Студент по психология и създател на МВМ Виртуални асистенти
👤 Виж профила